Есенна велоразходка до Витоша

По принцип харесвам git и java concurrency, но пред това да чета за тях и да карам колело в планината, май нямат шанс... Поех към х.Момина скала.

Тръгнах около 14:15 часа. Въпреки че беше краят на октомври, беше топло (към 8 градуса) и слънцето дискретно се усмихваше. Маршрутът е класика за мен - от парка Заимов до НДК, от там все по бул. България (който след околовръстното става ул. Беловодски път). Минава се покрай кв. Бояна, Музея на мечката и Музея на совата и се стига до Златните мостове. От там до Момина скала е 5-10 мин с колело. Общо около 28 км.

Кучетата пазачи в Бояна се бяха изпонатръшкали пред обектите си и печаха баджак на следобедното слънце, докато сладурестите им отроци щъкаха неграмотно наоколо. Но беше трудно да ги снимаш - родителските им тела веднага се начулваха и разджавкваха предупредително.

Непрекъснато минаваха коли покрай мен, но не успяха да осуетят желанието ми да се порадвам на хубавата есен. Макар някои да показваха характер, държейки се още зелени, повечето дървета бяха в най-различни огнени нюанси. Слънцето ги правеше златни, а вятърът - блестящи и ми напомняха богатствата на чичо Скруч. Едва ли шофьорите осъзнаваха колко изпускат, когато просто профучаваха покрай тях.

Често спирах встрани, за да снимам. Докато гледах изгледа от една от отбивките, до мен спря кола, от която излязоха трима добре облечени азиатци. Викам си, азиатци без фотоапарати - тука има нещо гнило, сигурно съм ги изпреварил някъде, ще ме пречукат! Но след 2 секунди се поправиха и аз си отдъхнах. :D

Радост, че все още съм жив след азиатския досег

Пред Музея на мечката

Стигнах Златните мостове към 16:30 ч. Там ме посрещнаха три изключително сладки кутрета. За съжаление, не си бях направил сандвичи и нямаше какво да им предложа.

Трите сладура

Смених си тениската, починах и поех към х.Момина скала. Очаквах там да видя няколко познати, но си бяха тръгнали вече. Съвсем разбираемо предвид кучия студ.

Ресторант "Момина скала" преди залез слънце

Тръгнах от Момина скала в 17 ч някъде. Изкуших се и поех по една туристическа пътечка. Обожавам леко пресечените пътеки, но за пешеходците е много неприятно и избягвам да го правя. Затова от Златните минах пак на автомобилния път. От високата скорост ръцете ми буквално замръзнаха и боравенето със спирачките беше изкуство. Този път бях послушен и не превиших 60 км/ч.

В София трафикът беше особено гаден и си измислих заобиколен път (през кв. Красно село, велоалеята, Руски паметник, НДК, Заимов). В 19:15 вече се размразявах в банята. :)

Новобранска с пици

Имах голямо желание да се видим с най-близките ми колеги и приятели, преди да замина. Реших да е във вторник, 20.09.2011 - малко преди всички да се разотидат за празниците. Поканих доста хора, но, за съжаление, явно прекалено късно и някои не успяха да дойдат. Много благодаря на Марти, Рали, Ася и Теди за прекрасната вечер, след която буквално имахме мускулна треска от смях. Чудесни сте!

Рали и Марти, усмихнати дори след тежкия php-ден

В творчески размисъл как да надпишат книжката,
която ми подариха...

Рали търси истината в дъното на чашата
(Марти вече я е открила)

Рали най-накрая се усмихва
без да мърда много-много. :D

Рали, Марти и аз

Теди, Ася, Марти и Рали

В пицарията победата на Ася беше неоспорима, но Рали трябва да знае, че няма да забравя за баража! ;-)

Разходка до Боянския водопад и Златните мостове

В 10 часа вечерта Марто ми се обади с оферта за Витоша на следвашия ден. "Супер! Къде ще се чакаме?"

Срещата ни беше на спирката на Овча купел в 9:30 ч сутринта на 18.09.2011. Бяхме цели десет човека, обединени този път от общ квартал - Марто, братовчед му Виктор, Мария, Сиси, Буба, Мила, Никола, Кристиан, Цвети и аз. Всички бяхме точни и успяхме да хванем в 9:45 автобус 107 от същата спирка.

Слязохме на Боянската църква. Беше изкушаващо да си взема печат, но имахме нагласа за друго и не беше уместно. Снабдихме се с вафли и бира и към 10:15 запердашихме нагоре.

Едва започна планинската пътека, а ние бяхме вече на кръстопът - трябваше да изберем между дългия и полегат (1:45 часа) и късия и стръмен път (1 час). Тъй като доста хора от компанията искаха да приключат по-скоро с планината, решението беше предопределено. Очевидно не знаеха в какво се забъркват.

Всички сме!
От ляво на дясно: Мария, Марто, Никола, Виктор, Буба,
Мила, Сиси, Цвети, аз, Кристиан

Мария, Виктор и закачливата Сиси

Марто пипа жена

Беше ми много интересно в тази компания. Това бяха хора от квартала на Марто, негови приятели от дете, и аз познавах само него и братовчед му. Кифличките ни Сиси, Буба и Мила бяха зайчета, току-що приети икономика, реклама и киноанимация съответно и за тях светът беше "bright and fresh". Никола беше завършил журналистика, а Мария - биология и с удоволствие класифицираше всяка гарга, която виждахме. Преди си мислех, че е по-забавно и по-подходящо да си сред хора с твоите интересни, но в момента не мисля така. Особено когато искаш да се разтовариш и да се отдалечиш от обичайните си занимания. И да опознаеш непознати за теб светове. Е, Сиси ме изкуши, като каза, че обича математиката... Но, нее, стърпях се да не говоря за това, честно! :D

Братчедите

Буба, Никола и Сиси

Симпатичната ни двойка - Цвети и Кристиан

Марто бива пресиран и мачкан

В началото пътеката беше нормална, но на места ставаше леко наклонена, което в комбинация с ронливата пръст, неподходящите mall-style обувки и ужасеният Кольо, който изпитваше неистов страх от всеки наклон, се превръщаше в сериозно изпитание. Но сам по себе си маршрутът не беше страшен, стига да си с туристически обувки.

Никола преодолява мъжки поредното нечовешко препятствие

Кифличките бяха много сладки - постоянно се обясняваха колко още остава. Не се научиха, че винаги има още 5-10 мин. Максимум. Част от багажа им дойде в моята чанта. Стремях се да бъда близо до Кольо, така че когато изпадне в смъртна опасност, да мога веднага да му подам ръка. Нарекоха ме "спасителя".

"Ух, защо този път не свършва... Колко има още?"

"Пак ли 5 мин!?"

"Ти ни гъбаркаш вече..."

"Ах, тии..."

Около 12 ч. стигнахме Боянския водопад. Починахме, хапнахме и решихме, че не е оправдано да се връщаме по обратния път.

Цвети наплясква Марто малко преди водопада

Боянският водопад
(но Марто вече е напляскан!)

Хубавата Сиси до водопада

Към 13:10 тръгнахме към х.Момина скала. Имаше леко изкачване, но е много близо и стигнахме преди 14 ч. По шкембе, леща и кюфте и се качихме горе на поляната, където Марто разпъна одеяло и извади волейболна топка. Ура!

Кифличките релаксират пред х.Момина скала

Шкембе чорба? С колко лъжички чесън, казваш?!
...
На другата маса, моля!!!

На полянката до х.Момина скала

Титаник среща спящата красавица

Обожавам волейбола, а не бях играл от 10. клас. На полянката имаше мрежа и игрище. Следващите 4 часа дори не доближих одеялото - Марто, Мария, Виктор и аз първо си подавахме, после едни хора ни предложиха да играем с тях (всъщност срещу тях). Бихме ги. Прекъснахме замалко и с тъга в сърцата изпратихме кифличките, които настояваха да тръгнат. За нула време намерихме отново хора, с които да играем. Смазахме ги 4 игри. След като разчистихме игрището от останките им, играхме и помежду се. Виктор и аз отново бихме (въпреки че победа срещу професионалния волейболист Марто звучи някакси подарена :D).

Поредният напрегнат мач

Мария, разхубавена от чистия въздух, спорта и бирата

Стъмни се, заоблачи се и гръмотевици разбиха набиращия скорост 4-часов сън на Кольо. Той тревожно започна да ни обикаля и приканва да си ходим, защото от 20 часа дават "Шехерезада и Онур". Опс. Бяхме забравили. Изиграхме притеснени още 2-3 гейма и към 18 ч бавничко се понесохме надолу към Златните мостове. Те са много близо - може би на 10-15 мин с нормален ход. От тях започва жълта маркировка, която води до Княжево.

Малко се мръкна, но маршрутът ни беше до болка познат. По пътя видяхме Витошка дългоопашата мишко-катерица (според класификацията на реномирания ни биолог!). Съществото се чеплезеше по един храст и Марто, разбира се, отиде и го погали. :D

Към 20:15 ч бяхме долу на Княжево и си хванахме трамвай 5. Бях капнал и с посинени от волейбола ръце, но щастлив. Беше много хубава разходка. :)

Разходка от София до Черни връх (през с.Железница със спускане към с.Кладница на връщане)

Трима от десетимата, които бяхме решили да се разходим до Черни връх на 14.08.2011, бяхме вече загрели от покоряването на вр.Мусала предния ден - Марто, Мария и аз. Лично аз тръгнах с нагласата, че ще бъде дълъг преход, и бях малко притеснен дали ще успеем да постигнем целите си - все пак бяхме доста хора с различна физическа подготовка. Но се оказа, че съм грешал - групата ни беше добре организирана, бързоходна и най-важното дружелюбна. Маршрутът беше лек, отлично маркиран и много красив.

Срещата беше на спирката на "Хладилника" в 8 ч, но предвид многото хора успяхме да хванем автобус 98 чак към 9 ч. Предните автобуси бяха по-празни, но в нашия нямаше място и повечето стояхме 50 мин прави до Железница.

Пристигнахме в с.Железница, купихме си храна и към 10:15 ч се понесохме нагоре. В голямата си част пътят беше широк, за автомобили (въпреки че не видяхме кола по целия път, слава богу), а след това премина в добре отъпкана пътека. Имаше жалони по цялата дължина на пътя чак до Черни връх. Не беше стръмно, имаше заленинка от двете страни, а отдясно в далечината от време на време се мяркаше София. Опитвахме се да разпознаваме обекти от нея. В ниското беше доста жежко и двамата ни дизайнери често се мотивираха, че под облака на хоризонта е сенчесто, и фанатично се устремяваха към него. :D

Настигнахме прегрелия сладур и стопаните му по пътя нагоре.

Венсан и Зори - френскоговорящите ни спътници

Мария и малинките

Креативността и енергията на Стиви в измислянето на вербални глупости ни изглеждаха неизчерпаеми - постоянно си набелязваше някого и просто "стреляше". Под прицел май най-често бяха моите прасци (закономерно - все пак бяха най-големият обект наоколо :D). В началото предлагаше да нося аз раниците на всички, после ме молеше да ходя зад него, защото накъдето и да се обърне, виждал все прасци. На слизане пък размисли и ме подканваше да ходя отпред, за да ги пазя от мечки. :D

Покоряваме баира, гледайки с настървление следващия (снимка на Марто)

Пейзаж от Марто

В 11:40 ч. стигнахме х.Академик. Имахме късмет и барчето беше отворено. Пихме по два чая, хапнахме сандвичи, изядохме прасковите на Габи и към 12:30 ч. тръгнахме пак. С нас тръгна и едно куче, с което Стиви "сподели" сандвичите си (далновидно давайки му ги всичките). Следваше ни известно време, после сви наляво и изчезна, но след няколко минути се върна клонирано (доведе и мъжа си). Така Стиви вече имаше две кучета.

Още глътка въздух до х.Академик...

Преди 14 ч. стигнахме Черни връх. Снимахме се "непринудено", сложихме си печатчета. Направихме опит да си вземем храна, но беше абсурдно - опашката излизаше от хижата. Затова решихме да хапнем в следващата хижа по пътя към Кладница. Стиви никога вече нямаше да споделя сандвичите си.

Марто, Стиви и Габи в непринудена поза на върха

Всички щастливи на върха! (снимка от Марто)
горе: Габи, Стиви, Марто, Теди, Симо, Зори, Венсан, Криси
долу: Свилен, Мария

Тръгнахме надолу към 14:30 ч. Маркировката до Кладница е червена и е доста начесто, така че нямахме никакви проблеми с това. След 20-25 мин стигнахме едно малко заслонче - "Седлото", а 10-ина минути по-късно - разклона за х.Кумата и с.Кладница. Свива се наляво (споко, има табела и маркировка) и оттам нататък пътеката не се разклонява. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-красиво ставаше. Аз вървях най-отпред, за да поддържам темпото, за да си подтичвам по горските пътечки и за да снимам останалите и прекрасните пейзажи около нас. Темпото ни беше високо, но и почивахме често. Аз използвах почивките, за да понауча някоя френска дума от белгиеца, който беше с нас, и приятелката му. В една от почивките изядохме пъпеша на Габи. Разбира се, скарахме й се, че не ни носи диня!

С бодра крачка по пътеката към с.Кладница

"Деветглавата ламя" (модернистична композиция)

Заслон "Седлото" в далечината

Габи се диви на полянката и вълшебния пейзаж

Прекрасната усмивка на прекрасната Мария

Чак към 16:30 стигнахме х.Селимица. Очаквахме тя да е по средата на пътя ни надолу, но се оказа само на 40 мин от Кладница. Всъщност приличаше много повече на ресторант, отколкото на хижа - имаше богато меню, сервитьорка, сладолед. Цените бяха чудесни - 8 човека хапнахме обилно за 27 лв. Взехме лед за леко навехнатия крак на един от дизайнерите ни. Той и приятелката му след хижата стигнаха на автостоп до друго село, от което да се приберат до София. Останалите тръгнахме по автомобилния път към Кладница, като последните 400 м ги изтичахме, че точно идваше маршрутката за София! Тя се понапълни малко след Кладница, аз си отстъпих мястото и постоях прав до София, но то беше близичко вече. :)

Почивка на пътеката, метри преди х.Селимица

Беше прекрасна разходка с чудесни хора. Силно препоръчвам този маршрут. :)