Разходка до Боянския водопад и Златните мостове

В 10 часа вечерта Марто ми се обади с оферта за Витоша на следвашия ден. "Супер! Къде ще се чакаме?"

Срещата ни беше на спирката на Овча купел в 9:30 ч сутринта на 18.09.2011. Бяхме цели десет човека, обединени този път от общ квартал - Марто, братовчед му Виктор, Мария, Сиси, Буба, Мила, Никола, Кристиан, Цвети и аз. Всички бяхме точни и успяхме да хванем в 9:45 автобус 107 от същата спирка.

Слязохме на Боянската църква. Беше изкушаващо да си взема печат, но имахме нагласа за друго и не беше уместно. Снабдихме се с вафли и бира и към 10:15 запердашихме нагоре.

Едва започна планинската пътека, а ние бяхме вече на кръстопът - трябваше да изберем между дългия и полегат (1:45 часа) и късия и стръмен път (1 час). Тъй като доста хора от компанията искаха да приключат по-скоро с планината, решението беше предопределено. Очевидно не знаеха в какво се забъркват.

Всички сме!
От ляво на дясно: Мария, Марто, Никола, Виктор, Буба,
Мила, Сиси, Цвети, аз, Кристиан

Мария, Виктор и закачливата Сиси

Марто пипа жена

Беше ми много интересно в тази компания. Това бяха хора от квартала на Марто, негови приятели от дете, и аз познавах само него и братовчед му. Кифличките ни Сиси, Буба и Мила бяха зайчета, току-що приети икономика, реклама и киноанимация съответно и за тях светът беше "bright and fresh". Никола беше завършил журналистика, а Мария - биология и с удоволствие класифицираше всяка гарга, която виждахме. Преди си мислех, че е по-забавно и по-подходящо да си сред хора с твоите интересни, но в момента не мисля така. Особено когато искаш да се разтовариш и да се отдалечиш от обичайните си занимания. И да опознаеш непознати за теб светове. Е, Сиси ме изкуши, като каза, че обича математиката... Но, нее, стърпях се да не говоря за това, честно! :D

Братчедите

Буба, Никола и Сиси

Симпатичната ни двойка - Цвети и Кристиан

Марто бива пресиран и мачкан

В началото пътеката беше нормална, но на места ставаше леко наклонена, което в комбинация с ронливата пръст, неподходящите mall-style обувки и ужасеният Кольо, който изпитваше неистов страх от всеки наклон, се превръщаше в сериозно изпитание. Но сам по себе си маршрутът не беше страшен, стига да си с туристически обувки.

Никола преодолява мъжки поредното нечовешко препятствие

Кифличките бяха много сладки - постоянно се обясняваха колко още остава. Не се научиха, че винаги има още 5-10 мин. Максимум. Част от багажа им дойде в моята чанта. Стремях се да бъда близо до Кольо, така че когато изпадне в смъртна опасност, да мога веднага да му подам ръка. Нарекоха ме "спасителя".

"Ух, защо този път не свършва... Колко има още?"

"Пак ли 5 мин!?"

"Ти ни гъбаркаш вече..."

"Ах, тии..."

Около 12 ч. стигнахме Боянския водопад. Починахме, хапнахме и решихме, че не е оправдано да се връщаме по обратния път.

Цвети наплясква Марто малко преди водопада

Боянският водопад
(но Марто вече е напляскан!)

Хубавата Сиси до водопада

Към 13:10 тръгнахме към х.Момина скала. Имаше леко изкачване, но е много близо и стигнахме преди 14 ч. По шкембе, леща и кюфте и се качихме горе на поляната, където Марто разпъна одеяло и извади волейболна топка. Ура!

Кифличките релаксират пред х.Момина скала

Шкембе чорба? С колко лъжички чесън, казваш?!
...
На другата маса, моля!!!

На полянката до х.Момина скала

Титаник среща спящата красавица

Обожавам волейбола, а не бях играл от 10. клас. На полянката имаше мрежа и игрище. Следващите 4 часа дори не доближих одеялото - Марто, Мария, Виктор и аз първо си подавахме, после едни хора ни предложиха да играем с тях (всъщност срещу тях). Бихме ги. Прекъснахме замалко и с тъга в сърцата изпратихме кифличките, които настояваха да тръгнат. За нула време намерихме отново хора, с които да играем. Смазахме ги 4 игри. След като разчистихме игрището от останките им, играхме и помежду се. Виктор и аз отново бихме (въпреки че победа срещу професионалния волейболист Марто звучи някакси подарена :D).

Поредният напрегнат мач

Мария, разхубавена от чистия въздух, спорта и бирата

Стъмни се, заоблачи се и гръмотевици разбиха набиращия скорост 4-часов сън на Кольо. Той тревожно започна да ни обикаля и приканва да си ходим, защото от 20 часа дават "Шехерезада и Онур". Опс. Бяхме забравили. Изиграхме притеснени още 2-3 гейма и към 18 ч бавничко се понесохме надолу към Златните мостове. Те са много близо - може би на 10-15 мин с нормален ход. От тях започва жълта маркировка, която води до Княжево.

Малко се мръкна, но маршрутът ни беше до болка познат. По пътя видяхме Витошка дългоопашата мишко-катерица (според класификацията на реномирания ни биолог!). Съществото се чеплезеше по един храст и Марто, разбира се, отиде и го погали. :D

Към 20:15 ч бяхме долу на Княжево и си хванахме трамвай 5. Бях капнал и с посинени от волейбола ръце, но щастлив. Беше много хубава разходка. :)